— Какво става? — завладян от настроението му, попита Скинър.

— Вчера там се е появил човек, отговарящ на описанието на Прайс. Доктор Мелроуз установил, че носът му е счупен на две места. Когато го открием, копелето ще е с наместен нос и тежка превръзка. И Мелроуз ще ни даде категорична идентификация.

— Кога се е случило това, шефе?

— Познай. Точно в пет часа вчера следобед.

— Три часа след удара на Парадайз Уей. Май ще извадим късмет.

— Да, струва ми се, че ще извадим късмет. Върви.

Докато Скинър отсъстваше, се обади сержантът, който бе командвал групата за оглед. Резултатите бяха разочароващи. До залез слънце на предния ден бяха претърсили на четири крака всяка педя от района. Бяха проверявали всяка ниша и цепнатина, всеки безистен и уличка, бяха взели проби от всеки стрък изпотъпкана трева и съмнителен канал. Бяха изпразнили единствените пет кофи за боклук, които бяха успели да открият.

Разполагаха с колекция от използвани презервативи, мръсни спринцовки и мазни опаковки от храна, типични за такива места. Но не бяха попаднали нито на кръв, нито на портфейл.

Бърнс беше разочарован. Корниш сигурно бе пъхнал откраднатия портфейл в джоба си, за да има възможност спокойно да разгледа плячката си. Очевидно бе взел парите и беше изхвърлил останалото, но не в Медоудийн Гроув. А той живееше на повече от половин километър разстояние. Районът бе прекалено голям, с прекалено много кофи за боклук и улички. Портфейлът можеше да е навсякъде. Можеше — о, неземна радост! — още да е в джоба му. Нито той, нито Прайс, изглежда, не блестяха с особена интелигентност.

Що се отнасяше до Прайс, той не беше оставил кървава диря, тъй като бе затиснал кървящия си нос с тениската си. И все пак превъзходният свидетел и доказателствата за счупения му нос от болницата на Сейнт Анс Роуд само три часа след удара не бяха зле за един ден работа.