Дежурният служебен защитник беше господин Лу Слейд. Вдигнаха го от вечеря. Той пристигна на Доувър Стрийт малко преди девет и прекара половин час затворен с двамата в една от стаите за разпити.

— Ако желаете, вече можете да проведете разпитите в мое присъствие, детектив инспектор — каза Слейд, когато излезе. — Но трябва да отбележа, че клиентите ми няма да дадат показания. Те отхвърлят обвинението. Твърдят, че по въпросното време са били далеч от въпросното място.

Той бе опитен защитник и се беше занимавал с подобни дела. Познаваше хора като сегашните си клиенти и не вярваше на нито една тяхна дума, ала си вършеше работата.

— Както желаете — отвърна Бърнс. — Но доказателствата ни са категорични и постоянно се увеличават. Ако клиентите ви направят самопризнание, може би дори ще повярвам, че когато е паднала, жертвата си е ударила главата в тротоара. С тези техни досиета… да речем, две години в „Пентънвил“.

Бърнс знаеше, че по ранения има десетки следи от ритници. Слейд знаеше, че той знае.

— Не съм сигурен, господин Бърнс. Те ще отрекат всичко. И искам всичко, с което разполагате.

— Всяко нещо с времето си, господин Слейд. А аз предварително ще искам заявленията на клиентите ви за алиби. Но вие познавате законите също толкова добре, колкото и аз.

— Колко време можете да ги задържите? — попита служебният защитник.

— До седем и петнайсет утре вечер. Дванайсетте часа от моя началник няма да са достатъчни. Почти със сигурност ще поискам от съда удължаване на срока за задържане. Утре към пет, последното заседание за деня.

— Няма да възразя — отвърна Слейд. Знаеше, че няма смисъл да си губи времето. Клиентите му бяха бандити и едва не бяха убили човек. Магистратът, без да му мигне окото, щеше да удължи срока за задържане. — Що се отнася до разпитите, предполагам, че ще настоите да ги проведете, въпреки моето предупреждение, че няма да кажат нищо.

— Опасявам се, че ще настоя.

— В такъв случай, тъй като съм сигурен, че и двамата искаме да се приберем, може ли да предложа утре сутрин в девет часа?