Тялото е странно нещо. То може да умре от ужилване от пчела или да се възстанови от сериозна травма. Когато бъде изваден хематомът и мозъкът заеме цялото пространство в черепната кухина, пациенът може просто да дойде в съзнание и само след няколко дни да е на крак. В продължение на едно денонощие, докато траеше упойката, никой нямаше да разбере. Ако до два дни в състоянието на жертвата не настъпеше подобрение, щеше да има основание за тревога. Доктор Уилис си изми ръцете, преоблече се и се прибра в дома си в Сейнт Джонс Ууд.

— Абсолютно нищо — каза Джак Бърнс, загледан в дрехите и личните вещи. Сред последните имаше полупразна кутия цигари, кибрит, монети, използвана носна кърпа и ключ, очевидно от апартамент. Всичко от джобовете на панталона. От сакото — нищо. Останалите вещи на жертвата трябваше да са били в портфейла.

— Спретнат човечец — отбеляза Скинър, който разглеждаше дрехите. — Обувки, евтини и закърпени, но лъснати. Панталон, евтин и износен, но с идеални ръбове. Риза, изтъркана по яката и маншетите, но също изгладена. Бедняк, който се опитва да си придаде добър външен вид.

— Хм, ще ми се да беше носил кредитна карта или адресирано до него писмо в задния си джоб — отвърна Бърнс, който продължаваше да попълва безкрайните формуляри, задължителни за съвременния полицай. — Засега ще трябва да го впиша като НВМ.

Американците го наричат Джон Доу. Лондонската полиция използва термина „неидентифициран възрастен мъж“. Навън вече цареше пълен мрак. Двамата детективи заключиха формулярите и видяха, че имат време за една бърза половинка преди да се приберат вкъщи.

На километър и половина от тях спретнатият човечец лежеше в интензивното отделение в „Роял Лъндън“ и дишаше плитко, но постоянно. Пулсът му, от време на време проверяван от нощната сестра, все още беше прекалено ускорен.

Джак Бърнс отпи голяма глътка от бирата си.

— По дяволите, кой е той? — изруга детективът.

— Не се безпокой, шефе, съвсем скоро ще открием — отвърна Люк Скинър. Но грешеше.