Този ден беше извънредно натоварен за детектив инспектор Джак Бърнс. Той му донесе два триумфа, две разочарования и множество въпроси без отговор. Но това бе в реда на нещата. На бюрото на детектива рядко пристигат случаи, опаковани като коледни подаръци.

Първият му успех беше с господин Пател. Собственикът на магазина чакаше на регистратурата точно в единадесет, готов да помогне, както винаги.

— Бих искал да видите някои снимки — каза Бърнс, когато се настаниха пред нещо като телевизионен екран. Допреди няколко години снимките на Криминалната архивна служба се бяха пазили в големи албуми. Бърнс все още ги предпочиташе, защото така свидетелят можеше да прелиства назад и напред, докато направи избора си. Но сега процедурата беше електронна и лицата се появяваха на екрана.

Първите бяха сто и обхващаха някои „тежки случаи“, известни на полицията в североизточния район на Лондон. Не че сто бе някакъв максимум, ни най-малко, но Бърнс започна с всички познайници на Доувърската пандела. Господин Виджей Пател се оказа мечтата на детектива.

— Този — когато се появи двадесет и осмият, заяви той.

От екрана ги гледаше лице, което съчетаваше колкото глупост, толкова и жестокост. Набит, с бръсната глава и обеца.

— Сигурен ли сте? Преди виждали ли сте го? Може би е идвал в магазина ви?

— Не, този не. Обаче него го удариха по носа.

Марк Прайс, гласеше надписът, следван от идентификационен номер. Вторият беше седемдесет и седмият, онзи с продълговатото изпито лице и мазната коса, падаща до възглавничките на ушите му. Хари Корниш. Господин Пател не изпитваше никакви съмнения и за двамата и не се бе замислил за повече от секунда-две преди да ги разпознае. Бърнс изключи апарата. Електронният архив щеше да му даде пълните досиета.

— Когато открия и арестувам тези хора, ще ви помоля да присъствате на идентифицирането им — каза детективът. Собственикът на магазина кимна. Когато си отиде, Люк Скинър отбеляза: