Разпитите на Прайс и Корниш се оказаха безполезни. Джак Бърнс не беше виновен — той бе ловък и опитен в тази област. Първо се зае с Прайс, тъй като знаеше, че е по-глупавият от двамата. Лу Слейд мълчаливо седеше до клиента си. Бърнс възприе курс на любезни увещания.

— Виж, Марк, хванали сме те натясно. Имаме свидетел, който е видял всичко. Всичко. Отначало докрай. И е готов да свидетелства.

Той зачака. Нищо.

— За записа, моят клиент отказва да даде показания — измърмори Слейд.

— После човекът те е ударил по носа, Марк. Строшил ти е човката. Нищо чудно, че си си изпуснал нервите. Защо старец като него е постъпил така?

Прайс можеше да изсумти „Де да знам“ или „Тъп дъртак“. Това щеше да е идеално за пред съдебните заседатели. Признание за присъствие на местопрестъплението. Бам — и край на всякакво алиби. Той се намръщи, но продължи да мълчи.

— След това идва кръвта ти, Марк. Дето е изтекла от счупения ти нос. Имаме проби, момко.

Внимаваше да не каже, че има кръв само от тениската, а не от тротоара, но без да лъже. Прайс стрелна с панически поглед Слейд, който също разтревожено вдигна глава. Служебният защитник знаеше, че ако с помощта на ДНК-тестове се докаже, че на тротоара до пребития човек е открита кръв от клиента му, всякаква защита отива по дяволите. Но ако се наложеше, все още имаше време да промени тактиката си. Въз основа на закона за разкриване на следствената информация той щеше да настои да получи всичко, с което разполага Бърнс, при това много преди евентуалния процес. Затова само поклати глава и Прайс не каза нищо.