Детективът посвети на двамата арестанти по един час, после се отказа.

— Трябва да подам молба за удължаване срока на задържане — каза той на Слейд, когато върнаха Прайс и Корниш в килиите им. — В четири следобед?

Служебният защитник кимна. Щеше да присъства, ала почти нямаше да говори. Нямаше смисъл.

— И за утре сутрин съм насрочил опит за идентификация на Сейнт Анс Роуд. Ако получа два резултата, ще повдигна официално обвинение и ще поискам мярка за неотклонение задържане под стража — прибави Бърнс. Слейд отново кимна и си тръгна.

Докато шофираше към офиса си, дежурният служебен защитник не се съмняваше, че няма да стане така, както го мислят клиентите му. Бърнс си знаеше работата — точен до педантизъм, той не беше склонен към глупави грешки, от които да се възползва защитата. Освен това той тайничко бе убеден, че клиентите му са виновни. Беше видял досиетата им. Следобед щеше да ги види и магистратът. Ако тайнственият свидетел се окажеше почтен човек и потвърдеше показанията си, Прайс и Корниш за дълго нямаше да излязат на свобода.

Преди години полицията бе извършвала идентификациите в участъка. Новият метод за идентифициране от свидетел се прилагаше в така наречените „идентификационни квартири“, пръснати на ключови места в града. Най-близката до Доувърската пандела се намираше на Сейнт Анс Роуд, точно срещу болницата, в която работеше доктор Мелроуз и в която беше отишъл Прайс. Тази система бе по-ефикасна. Всички квартири бяха снабдени с последната дума на техниката в областта на подиумите, осветлението и едностранните огледала, през които се извършваше разпознаването, без да има вероятност някой престъпник да види свидетеля и да го смрази с поглед, за да не го издаде. Разполагаха също с групи от мъже и жени с различен ръст и външен вид, които можеха бързо да се отзоват на повикването. Тези доброволци получаваха по петнадесет лири само за да се строят в редица. Бърнс поиска две идентификации за единадесет сутринта на следващия ден и подробно описа арестантите си.